Tatyana blog

На пътя ми премина котка.
Сълза от облачна глава
направи си въздушна лодка
и по лицето ми река
потегли на разходка.

Протегнаха чадърите ръце
и дъжд те пиха до насита.
Девойка с хубаво лице
от капките сърдито се разкиха,
младеж й даде своето палто
и в тъмен вход на сухичко се скриха.

Асфалтът стана румен отведнъж
-една светкавична кокетка-
на слънцето пречупен лъч,
във него през дъжда се вглежда.
А той- затрупан с буци пръст,
суетен като влюбен мъж
лицето си окаляно навежда.

След сините остатъци от сенки
градът е ням и вкочанен.
Очите му почти са спрели
безкрайния брътвеж на своя ден.

Потича мъртъв по стените -
от мисли натежали умъртвен,
потича по града въпросът
дали е свършил утрешният ден.

Помръкнали от вихъра на дните,
с нечисти длани и със нокти зли
разкъсват локвите полите
на бели тротоарени следи.

Напразно е да съдиш без посока
градът от злоба заслепен,
когато твоята умора
очаква също своя светъл ден.
08.01.99

Понякога, когато буден нощем
оставаш -
разбираш, че си жив все още.

Разбираш как в изминалия ден
си бил различен -
уморен
от тишина или от врява,
бил си в плен
на работа или забава.

Но само в нощите оставаш
прекрасен -
не излишно смел или суетен до забрава.
Оставаш истински.
Такъв, какъвто само ти познаваш,
такъв, какъвто само ти забравяш
понякога, че си.

И дълго в огледалото се наблюдаваш.
Дали ужасно съжаляваш
понякога,
че си роден?

Това се случва само нощем.
Ти само нощем си роден.
И само нощем осъзнаваш,
че си полу-човек.
Полу-, защото не познаваш
докрай човека,
който тъй полека
от огледалото те зяпа уморен.
13.04.2003г.

По сбръчкания хребет на живота
вървиш смутен.
Пред тебе кретат уморени хора.
И ти си уморен.
Защо се скитам-питаш се,
да спра е по-добре.
Ала тупти и без да пита
върви доброто ти сърце.
Напред те води-да опиташ
от чудни, непознати светове-
уханни като медна пита
или зловонни като мутрата на псе.
Познал ги, няма да се питаш
кое и как е по-добре.
Светът ще е вълшебен свитък,
попаднал в твоите ръце.
И чудно ще е да го разгадаваш,
да търсиш пътища, места,
отдето никой не минава
и да оставиш там следа.

В четирите стени
на мойто главоболие
се лута поривът ми.
И ме спира
единствено умората
горчивата си чаша да изпия.
Как чуждо е желанието за спасение!
И колко чиста болката!
Аз чувствам нейните пулсиращи нозе
да тупкат кървави във моите стенания…
и ражда се мълчание.

Мълчанието пуска корени.
Дълбоко, безвъзвратно ме обзема
и подарява ми желание
пътеката към мене да поема.
99г.

Защо мълчиш, приятелю неверен?
Аз знам, че под ресниците си скрил
измамата. Потрепва лицемерен
издаен мускул. Стига кри
и стига си отричал.
Видях сама как вчера през гората
препускаше със верния си кон
и нечия пола в позлата
се спускаше вурху му като стон,
като крило от бяг на птица-
застинала в целувка жрица
до твойто пламнало чело.

И ти посмя да се явиш пред мене -
с играещ поглед – бляскав, променен.
Унило падаш на колене,
усмивка молиш днес от мен.
Махни се, няма да играем,
макар че още сме деца.
Излез, а ето – без тъга,
вратата тихо ще заключа,
във вазата ще сложа пак цветя
и който някога почука, застигнат вън от тъмнина
ще разведрява мойта скука,
ще ми разказва за света,
а аз – за свойта несполука.
И чак когато пролетта засвири под капчука
ще тръгне той отново за дома,
където светла утринта се ражда.
Със него – хубава мома.
Така че сбогом – и недей да ми досаждаш!

Тихомълком денят ми заспива
и се сгушва до мен уморен.
И нощта ме погалва сънлива,
меки сънища взимат ме в плен.

Бели сълзи угасват засмени
и тревогата свива крила.
Лунни облаци нижат дантели,
за да срещнат със дар утринта.