Tatyana blog

Аз зная, че има мечта, за която
си струва в нерадостен ден
умът да политне, да хвръкне, когато
от грижи и болка е бил уморен.

Когато край него със смъртна отрова
кръжали са страшни убийци -пчели.
С напевния присмех на своята злоба
забивали в него отровни стрели.

Внезапно обаче страхът завалява -
мечтата е там, но дали е такава-
добра и златиста, разцъфнал див мед
или пък е стих от измислен куплет.

Умът спира ритъм, заспива смутен
объркан и малък във свойта догадка.
Самотен и грозен е днешният ден,
но трудна, рискована смелата крачка.

И тъй от страха си във сън заживява,
в красиви и сладки, измислени дни.
Край него животът реален минава,
несбъднати кретат разбити мечти.

03.2000

Стопяват се във облаците знойни
на мислите ми всичките мечти.
Нахлуват ветрове поройни,
светът се спъва и руши

на паметника светлите основи,
наново иска да гради,
но трудно е да сториш нови,
когато истините са едни.

И сам смутен, мълчи и бута
напред към своя светлина
колата от бетон издута
под сянката на тлееща луна.

Строежът ще протича бавно
на мястото на гроб порутен.
Под звуците похвални на поета,
сред дим зловонен и барутен.

31 август 99г.

Във дремещи вълни и звуци оживява,
преглъща спомени, узрява,
набъбва в сблъсъци на птици и море.
Докосва ме, залива ме – такава:
неземна и безплътна като лъч
от себе си ме сътворява.

Крещя от тишина.
Родилни болки. Писък на жена.
То с дланите си бавно ме разтваря,
тъй както клони на гора
сред пръстите си слънцето изравят.

14.03.2000

Препускащи образи
с лица на измръзнала птица.
Това са моите собствени отражения,
които прочитам в очите на другите.
Едно студено безразличие
сковава членовете ми.
Прозрачен
е всеки неизказан израз.
По непомръдналите устни на говорещите
прочитам мислите им.
Всичко е накъсано.
Желая да прозра началото
и целостта на края.
Желая да позная себе си
в озъбения океан от призраци
и да се гмурна в него.
Боли ме тъй далече.
Желая да се стигна. Изтръпвам.
Студът ме улавя в клещите си
и рисува по миглите ми
ледените си огньове.
Чувствам се неземна,
изтръпнала от питане -
висулка от дървото на моето безумие.
Дърво, което е попарено
и чака пролет, за да цъфне. 9.11.99

Да няма смисъл. Да се гърчиш
под собствената си отрова,
под собствените си камшици,
под глупавата си безделност,
под мнимото си огорчение.
Да плачеш за отминали неща,
а болката да не минава
и птици с огнени крила
да хвърлят огнена жарава,
а раните да я поемат,
плътта ти още да раздират
и кокалите ти да лъснат,
ранени до съцевината,
а слюнката ти да изтича,
кръвта ти да те изостави
и вените ти да изхвръкнат,
косата ти да се изправи,
да се разпаднеш на парчета,
да станеш няколко човека
и да се скиташ сляп, бездомен,
да бъдеш слаб, безпомощен и грозен,
обрулен от живота, изтормозен.
Погнусата да те обземе
и всякакви дилеми да отнеме,
за да се втурнеш ням и безвъпросен
към пътя, който светлина ти носи.

2001

Сред незнаещите,
изгубили туптежа на сърцето си,
аз избирам да приема истинската си същност.
Зловонен хаос от ребра на оглозгана гриба,
дим от цигара и слюнка от гърлото на гърбав крокодил.
Аз зная, че това са само метафори,
които размазват по стъклата на вярата ми фалшивите си образи.
Принудена съм да измисля тялото си
и да оживея в грозните му линии.
Спускам се стремглаво
през лепкавите картини
в пиесата на прозореца.
В първо действие съм кокал,
после хищна птица,
на финала – прах.
И нищо не остава от измислените ми контури,
което да разбърка сцената
и действието да добие смисъл.
Принудена съм да рисувам
същите картини
и принуждавам ребрата си
да ме влекат към бездната,
за да пречат на крилата ми.
“Но имам право да избирам!”-
Викът се срутва тромаво
в недрата на нозете си.

Една измислена игра
с гробове и със полети,
в която различавам неми погледи,
блуждаещи души и зверски писъци.
И ето – аз съм част от пространството
на вечно променящия се живот.
Като частица от него избирам да се изменям
и да разпознавам лицето си в хаоса от безсмислие.
Но само в краткия проблясък на една сълза
се будят отговорите
и всичките ми питания, всичките прозрения се раждат.
А после пак се заскитвам безумно
из дебрите на пепелта,
за да изровя от почвата скръбта си
и тя да възкръсне на бузите ми,
да разбуди човешкото,
да посочи истината.

02.11.99

Вървя. По улиците сгушен
пред мен изскача бързо и шуми,
препуска, скрива се в дворове -
говори страшно вятърът,
а в мен страхът мълчи.
Доверието бавно никне в мене.
Не чувствам мисълта ми да боли,
по бузите ми звънки и засмени
студът е пуснал кървави бои.
До крачките си чувам уморени
студени стъпки някой да брои.
Притихнали са смелите ми вени -
не ще ги стреснат хорските тълпи.
И нищо, че антени са раздрали
призрачните скули на мъгли-
смехът е вече в мен запален-
страха и болката топи.
С усмивка мислите прелиствам -
посрещам се страхлива и сама.
В подобен мрак не бих се осмелила
да тръгна след звездите във нощта.
Но днес щастливо пърха – в мен се крие
една вълшебна птица – любовта.
На устните ми изворите пие,
аз давам стомна – връща ми река.
И вече не задъхана се връщам
зад портите на светлия си дом.
Страха си, себе си прегръщам,
съграждам във душата си подслон.12. ‘99г.