*** /От романа ми “Под върховете на Рила”
Нерви. Стон. Агония. Буря. Мисли,
обесени на тротоара
до закланите ми алени мечти.
Вой зловещо се надига
и се слива с бясната вихрушка.
Устни, напоени с кръв.
Какъв е този страшен сън?
Къде са моите мечтателни звезди,
танцуващото слънце,
моите прекрасни сребърни луни?
А само буря. Сняг. И нищо друго.
Пустиня. Спомен – той е само ехо
в океан от отчаяние.
Кой открадна всичките лъчи
и всички птици.
Само спомен.
Един забравен спомен ме крепи
като кокили счупени на инвалид.
Кой изчовърка очите на моето щастие?
Въглен и жар. Нестинарка и жрица.
Курбан и изгнание.
Как да се пречистя?
Вой или песен? Гръм или дъжд.
Лъжа или признание.
Отново нерви.
А те разкъсали са в мене
всяко благородно чувство
и нищо не изпитвам.
Кой съм?
Мъж или жена, котка или куче,
слънце или буря,
цвете или плевел?
Сълза…
И нищо повече не ме вълнува.
В прозореца е моята надежда.
Ще пожелае ли да ми дари
поне един единствен лъч
от своя златен ореол…
Аз пак ще чакам…
